Вървя си това лято по пътечката към вилата. Пътеката както си е реда за една пътека се вие из гората. Някъде по средата има хубава полянка. Та слизам си аз надолу по пътеката, гледам към полянката, и си мисля - Що не съм сега една змия. Да се опъна тук на слънчице, и да не тичам като улав от работа. Както си мисля тази съкровена мисъл излизам на края на полянката, и там ме посреща един смок. Ама поне два метра дълъг, и дебел колкото китката ми. Тя моята китка не е кой знае колко дебела. Не съм едър човек, ама все пак си е мъжка китка. Видях змията в последния момент. Тя явно също се стресна. Изправи се горе долу на половин метър над земята, взе да съска и тръгна към мен. Някои от вас не знаят, но аз от доста години имам проблем с единия глезен. За това и не участвах това лято на олимпиадата. Ако обаче бях срещнал смока по-навреме спокойно можех да участвам. Полянката широка десетина, петнайсет метра прекосих с два скока, и със скорост близка до звуковата. Не знам каква порода беше смока, ама толкова голям не бях виждал до сега. Повече не го видях. Пътеката е доста употребявана, и явно миризмата на хора го изгони. Ама спомена остана. Срещал съм доста змии при скитанията си по планините. Обикновено като ме видят и бягат. За първи път змия се изправя и тръгва срещу мен. Точно като по филмите.